Липсват ми вълните…

И облаците – буреносни,

които отмъкваха съня ми…

за да тичаме по пясъка –

невинни и боси…

Луната мълчаливо сплиташе венци

от сребристи сънливи лъчи…

Сега е тишина – плътна, осезаема…

Снимката от рамката мълчи,

навяваща спомени отминали…

Липсва ми морето…

Дори от онзи ден, когато бе свирепо…

И вятърът блъскаше вратите

и немирно се заиграваше с косите ни…

Свободата ни държеше за ръка,

а ние извайвахме пътеки из своята съдба…

После пътищата ни се разделиха…

Вълните следите ни изтриха…

Търсихме се - неуморно,

припомняхме си мечтите,

в които бяхме неразделни…

Ден- два… и годината отмина.

Аз продължих напред, ти за някъде замина…

Само спомените ми лудешки

днес ме потапят в нашите срещи…

И очите ти – морско сини,

ме карат да забравя отминалите ни години…

И ме карат да копнея…

да те видя, да те докосна,

да се отразя във тях… както някога преди…

Някога – когато бяхме млади и влюбени…

Сега е сън… просто сън…

И когато те сънувам,

сълзите си едва прикривам…

Липсва ми… морето…

което се превърна в стенание след нас…

и което оглушително крещи в спомените ми…

с вълните и със красотата си…

Липсва ми… морето, което виждах в очите ти…

и което отмъкваше съня ми…

и ме караше да те следвам в мрака…

малка, невинна, босонога…