Гори ми лятото. На клепките.
Опитва се небрежно да ги разтопи,
но май не знае, че унищожени са
от образът Му, който в тях се е пропил.
Зениците ми, те пък слепи са,
забравили какво е светлина,
не спираха, дори във сънищата
да запечатват всяка негова черта.
Сърцето пари ми. В гърдите.
Спира ми понякога дъхът.
Унасям се, от топлото на слънцето
(със неговото име в моя свят)
Измислям си сезони недокосвани,
превръщам ги на зима след това,
когато беше лято за душата ми
и горях ли, горях ... и горя.

15.07.11