Тежеше от мъка небето със своята облачна плът.
Вървях ме из парка, където ни даваха храстите път.

Беззвездна, задушна и няма, подтискаща беше нощта-за сълзи създадена само, тъй както у нас любовта.

И лека нощ дълго, безкрайно повтарях в прощалния си час, а исках в себе си тайно смъртта и на двама ни аз!