По-ледена от айсберг, по-студена бе,
в сърцето и виелици се гонеха.
Във свят скован от мраз сама живееше,
снежинки от очите и се ронеха.

Владетелка на нищото, на пустошта,
с черти изваяни, изящни, недокосвани.
Неповторима, но студена красота,
която с адска сила омагьосваше.

Дарена от съдбата бе с проклятие:
докоснеше ли нещо - вледеняваше!
И сякаш със смъртта бе в съзаклятие -
само страдание след себе си оставяше.

Случайно в нейните покои се изгуби
ездач, погълнат от страстта си към лова.
Поспря, огледа се - замислен и учуден:
бе обграден от бяла пустота...

А на небето вече светеше луната,
нощта приспиваше за сетен път деня.
Умора бавно се прокрадваше в душата
и нежни приказки нашепваше съня.

Отново будна, тя проклинаше съдбата,
от самотата не намираше покой.
Качи се, както всеки път в шейната,
потегли, следвана от бесен вълчи вой.

И го откри - заспал в самотна пряспа,
докосна непознатото лице,
а дарбата и - адска и ужасна,
обгърна с лед горещото сърце.

Отрони се звезда от небосклона,
прашец магически в тъмата заискри.
А от очите на кралицата се ронеха
снежинки - не, а истински сълзи.

И всяка капчица блестеше като бисер
и вливаше частици топлина.
На устните премръзнали изписа се
усмивка, по-красива от дъга.

Аз бях принцесата с висулки във косите,
а любовта ти беше малката звезда,
която върна ми копнежите, мечтите
и съживи отново мъртвата душа...