"Върви си!" - казвам го,но не с душа...

Разумът крещи: "Върви си!".

Самотна нашата звезда...

Иди си!Моля те, иди си!



Отивай си! Достатъчно ми беше!

Малко ли се наранихме с теб?

Разбираш ли,за нас е късно вече,

като сърцето ми и думите са лед!



Далеч от мен! От мене стой далече...

Нали самият ти така реши.

"Аз и ти" не ще се върне вече,

денят ни всички пътища разби.



Върви си... но постой за миг! Поспри се!

И нека после всичко изгори...

Прости ми първо и то газ тръгни си...

дано след прошка по-малко боли.



Прости, че те обичах адски много

и макар за нас да горчи любовта,

в ледени думи улови онзи огън

от чувства силни, не от суета.



Нима не разбираш в мен тази умора?-

затова са безчувствени моите слова...

Тогава иди си! Върви си и сбогом!

Аз те обичах - не вярвай в това!