В тиха вечер, синкав полумрак,
сред студ и мраз, без стон, без звук,
на кръстопътя стоя пак -
при теб ли съм или съм тук.
И в тиха вечер, хладни светлини
блещукат сякаш са светулки.
Сред спомени за всички светли дни,
отлита времето на пресекулки.
И в синкавия полумрак сред студ и мраз,
във хладни спомени лети душата.
Сред целия безсмислен бяг,
сама отрязвам си крилата.
Сред толкоз светлини във мен е мрак.
Летя, но сякаш съм ранена птица.
"обичам те!" - крещя ли пак?
Нали и птица без крила все пак е птица.
И как да съм до теб? - сама не зная,
че в мрак потънах аз от самота.
Такива нощи ли чертаят края -
когато чувам само тишина!
Тъгувам ли или наум се смея?
Или умирам просто всеки ден?
Смъртта е смърт, когато не копнея
и болката е нежна-бял сатен.
Сама ли съм,когато падам,
и кой почерни моите сиви дни?
От себе си не мога да избягам.
Умирам ли, щом нямам и мечти?
Зад мен, пред мен, във мен е хлад.
И аз, и всичко като в сън изчезна.
Зад нас, пред нас, във нас е хлад.
Умирам ли, щом нямам и надежда?
И всичко щом е днес във лед сковано
и Ледена принцеса ставам аз.
И щом сърцето ми във лед е оковано,
изпросена усмивка - скреж и мраз...
И в тиха вечер, синкав полумрак,
аз "Лека нощ" на теб ще кажа.
За "Лека нощ" самичка пак,
аз приказка ще ти разкажа...
"Сред студ и мрак, без стон, без звук,
на връх висок издигаше се замък черен...
Но светло някога било е тук -
на мъничка принцеса свят неземен.
Обичала безумно силно тя,
принц,но със сърце от камък.
Наричали я "Лунна светлина",
на всички давала не обич-пламък!
Но камъкът и в огън не гори,
не се превръща той в жарава!
Угасвали и Лунни светлини
и раждала се Ледена забрава.
Принцесата малка замръзвала бавно...
Светът от лъчи потъмнял от тъга.
Сълзи и самота попила жадно
и родил се замъка "Черна тъга"
Тя замръзнала... малко по малко
в замъка черен, роден в самота.
И Лунна светлина, макар и жалко,
е Ледена принеса на света..."
И аз умирам днес от самотата.
Студът и днес по мен пълзи.
Не ме оставяй да замръзна в мрака,
че всички Ледени принцеси са били сами...