Дъждът отмива рубина от косите ми,
удавих в локвата изпушения фас.
Стича се водата бавно пред очите ми,
сякаш потичам с нея и аз...

Илюзия било! Изгубих вече смисъла!
Като с някакъв магичен трик
избледняло е всичко от мене написано,
а толкова любов му посветих...

Думите сега не са така огнени!
Отново ме парят, но не със любов!
Няма ги вече блажените погледи,
празно е всичко, а ти си суров!

Очите ти гледат сякаш през мене,
с мълчание посрещаш моите въпроси!
Нощта е самотна, празно е денем,
тебе те няма! Къде си?! С кого си?!

Нямам, знам, място до тебе да бъда!
Ръцете ти за малко искам да държа!
Съдбата беляза ни вече с присъда-
за теб да съм илюзия, ти да си лъжа!