Бе отминало лятото знойно.

Бе дошла есента.

В полето угари слягаха,

жълтееха в златно листа.

Надеждите пролетни,

бяха узрели.

Хамбарите пълни!

Вина - прекипели!

Бе есен!

Малко дълга и тъжна.

После зимата с нейния хлад.

Всичко това,

той го знаеше.

Години беше живял.

Сезон след сезон.

Отдавна, нищо

не го и вълнуваше.

Бе просто,

един застаряващ,

инат проявяващ,

упорит,

своеволен,

но с грива прекрасна,

с опашка пламтяща,

с изхвръкнали хълбоци,

с ноздри,

все още - огън изхвърлящи...

Но всъщност - бивш жребец.

А сега - един застаряващ,

обикновен,

впрегатен кон!

Когато дойдеше зимата мека,

завит под чула на топло,

когато с дъждовете

почваха да го \"въртят\"

коленете,

мисълта го връщаше

към нещо много далечно,

за жена,

която щеше да помни

сигурно вечно.

Беше - тъжна и мила!

Тя знаеше,  

това е съдба!

На кобила!

Не се противи.

Не го приласка.

Не очакваше ласка.

Би приела и грубост.

Но му легна в сърцето,

нейната хубост!

И той дълго във нейната грива,

 въздуха вдишваше!

И тихо въздишаше,

веднага разбрал,

че това е голямата,

неповторима и

последната,

знойна любов!

Нейната кожа вибрираше като

тръпка на полъх!

И той така не разбра,

дали прие всичко - изтръпнала?

Или топъл спомен

в сърцето прибра?

 

Години, когато

есен пристъпяше

и писък на птици,

от небето долиташе,

той за нея се сещаше.

И с ноздри,

въздуха тъжен поемаше.

И все му се чуваше

тропот копитен!

Към кроткия залез  поглеждаше.

И даже го виждаше!

Как сламена грива слънцето скриваше!

И нечии потни ноздри

изпръхтяват наблизо!

И пак аромата на нейната грива

усещаше!

И тази горда изваяна шия!

И тези очи - каквито ги помнеше!

Тъжни, кротки и жално-самотни.

И тука той  се сгърчваше

И умираше.

От самота.

От вина.

От любов.

Е, не! Всъщност - живееше.

Като хората!

Конете и те,

без любов оцеляват...

Упорити.

Инат проявяващи!

Макар и впрегатни.

И все пак,

зимъска мечтаещи...