Дочух ридание тихо пред вратата,
въздишка чух и после... тишина.
Почти е полунощ. Сама ръката
отключи бързо. Ахна след това.

Тя беше там, на прага - отмаляла,
измъчена... протягаща ръка
за милостиня, страшно остаряла,
но разпознах я - Беше любовта!

Очите и - бездънни черни дупки,
жадуваха за малко светлина...
Ръцете груби, устните напукани,
ме молеха за капчица вода.

Изправих я, подпрях на мойто рамо,
поканих я да влезе... Боже мой.
Прегърнах нежно слабото и тяло
и рукнаха сълзите и - порой!

Погалих я с ръка... Успокоих я...
Проблесна във очите и звезда.
Със цялата си нежност надарих я
и приютих я в своята душа.

С духа си силен хранех я редовно,
от сълзите ми пиеше - живот...
Живееше в душата ми охолно
... усилието скоро даде плод.

Укрепна, , цвета си върна...
и силата си, стимул за борба.
От сивият ми делник рай превърна
тъгата моя стана свобода...

Получи се прекрасна симбиоза,
душата ми, чрез нея, засия...
Изпитвах щастие огромна доза.
В гърдите прероди се любовта!