Любов ли е това, което още
изпълва ме до края с топлина
и кара ме да те желая нощем,
а в дните да изгарям от вина...

Вина, защото ден след ден се вричам
от утре да забравя твойто име,
страстта си да превърна в пепелище,
а нямам сили... Нямам. И боли ме...

Опитвам се отново да избягам,
но спъвам се във спомена. И пак
за кой ли път пред себе си признавам,
че всъщност е към тебе моят бяг...

Но как да продължа със тебе? Как
ще мога всеки път да се преструвам,
че ти си просто мой добър познат...
Гласът на своя разум все не чувам

през ударите луди на сърцето –  
въртя се в омагьосан кръг, въртя се
и не достигам нещото, което
така ми трябва, за да го напусна –

увереност, че няма да ми липсваш,
че всеки порив ще преодолея...
проблясва истина в сълзата чиста –
не е любов, а призракът от нея...