Мисли връхлитат в сивият ден.
Пепелища от болка възкръсват във мен.
Облаци злоба пълзят по небето,
а дъждът са сълзите от кръв във сърцето.
Студът отвън някой го плиска,
а този във мен-някой ми липсва.
Мисли въхлитат в скучната нощ.
Стихва на вятъра сила и мощ.
Пепелищата-въглени станаха вече,
щом се подпалят-не бягат далече.
Спомени сипят горещата жар,
а тя не догаря-дори при пожар.
Какво ще стане с мен,не зная,
когато настъпи на тази нощ края?!
Утро пристига с жарки лъчи,
и те пръскат вечно горещи искри...
но сърцето не стоплят-то силно кърви,
изпълнено само със сляпи лъжи.
Цял ден ще търси малки прашинки
в съвкупност от спомени-страшни бодилки...
за да се родят безброй сълзи,
за да чувства пак,да го боли.
Има ли любов във любовта-не зная,
но след сивият ден и нощта идва края.
Нови утрини може би пак ще настъпват,
но спомени вечно живота съпътстват.

...На всички хубави и лоши спомени.
На една вледеняваща прегръдка в самотата.
На непрекъснатия кръговрат на мислите ми.
На моето менало...На моите спомени...