Жарко слънце поляни прегаря,
а косач, изпотен по врата,
упорито, ритмично поваля
стрък след стрък окосена трева.

На главата с намокрена кърпа
и с разгърдена риза-кенар
здраво стиснал, той дръжката дърпа
на косата си - верен другар.

Той след миг ще се спре да попие
по лицето си в бръчки - сълзи,
да отдъхне, водица да пие
и отново след туй да коси.

А пък привечер в малката къща
с глътка вино ще вземе елач.
В свойто минало пак ще се връща
умореният болен косач.