Когато съм достигнал до предела,

с бездишното лице на тишината.

Когато пред олтарен път поела

душата си затърси същината...

Навярно, ще е твърде, твърде късно.

Навярно ще опитвам, и опитвам...

Със сетните си сили да отложа,

викът нечут, преди затихването...

И сетната си мисъл, в ред да сложа,

че смислено, ще е запитването...

Когато, зад предела съм престъпил.

Когато, зад предела съм преминал...

Напразни ще са всичките въпроси.

И всичките преносени надежди,

всуе, ще са разстреляни изкосо,

разголени, до болка, без одежди...

Пресъхнали, безсмислени копнежи,

в душата ми, отвъдпределно боса...

Душата, носи ли, отвъдпредела...

И любовта ни, безпределна вече...

Сърцето ти, дано е път поело...

За любовта си... Нов път, и далечен...

И ти, ще чуеш, благослов безгласен.