Не ме запомни... Сигурно  ме чуваш

как всяка нощ при тебе се завръщам.

И бавно трополя със пръсти –

вратата – би ли я отворил?!

Не ме докосваш. Сигурно по тебе

разсипвам тежките си стъпки.

И щом луната в твоя сън надникне,

аз тайничко във  тебе се промъквам.

Не ме целуваш. Сигурно те паря,

едва посипала по тебе нежни ласки...

И риза от коприва ти преправих...

А виж се – колко много ти отива!

Не ме желаеш. Сигурно с омраза

забрави, че ключът е в мене.

И щом реша, сама ще си отворя,

във твоя свят ще спра - отново.

Не ме наричаш... Някак си по име.

Измисли си безброй причини.

Но знаеш, че смълчаното не ти отива.

А иначе – изглеждаше по-дивен...

Не ме извика. Сигурно не искаш

гласът  ти да се губи като ехо.

Извикай ме поне веднъж...

Ще видиш- не е ехо любовта...