Когато се докоснем до мечта,

изписана в загадъчна картина;

когато прочетем на глас една

 дълбока и правдива, мъдра книга;

когато ни разтърси ярък филм

 и дълго след спектакъл не заспиваме,

когато  вдъхновено  съхраним

в изящно Слово поетични мигове

или без дъх останали, летим

на музиката в чудните селения –

по-чисти, състрадателни, добри,

от святото Изкуство извисени,

усещаш ли - душите ни отваря

с нетленен ключ от Светлина

и тихо, кротко  разговаря

сам Господ с нас в нощта?

…

Ах, колко нощи с теб сме имали –

такива нощи, мили мой!

Не се наситихме да взимаме,

на мрака в тихия покой,

един от друг безкрайна нежност…

Прегърнати до съмване говорехме,

а темите -  космически  безбрежни:

за дребните житейски спорове,

отделяхме минути кратки само.

Великото, Безсмъртното в Изкуството…

Голямото ни мамеше, Голямото!

 И колко часове любов изпуснахме!

Красиви планове крояхме с теб,

в  които „Всичко бе възможно”...

Но нещо в този свят не е наред

и винаги оказваше се сложно –

 добрите воли да се съюзят!

Съмишленици търсехме, решени–

 Доброто да спасяваме в света!

Тъй с  „Приказка за Добротата”  в гените

пораснаха и трите ни деца.

Дали не ги осъдихме да носят

венци от  трънени илюзии, не знам?

Задавахме си хиляди въпроси…

Но вярвахме – Семейството е храм

 и само там в сърцата детски никнат

свещени добродетели и Вяра…

От Детството на труд ги свикнахме …

Дано, дано слана не ги попари!

Посяхме в тях дълбоки  убеждения:

„По-силна е от Злото - Обичта!”          

и  безгранична,  побеждава Времето,

 безбрежната човешка Доброта!

Изваяхме децата си различни

от този днешен груб и алчен свят!

Научихме ги само – да обичат

и щедро да раздават Светлина!…

Творяхме без умора, вдъхновено –

изпипвахме детайлите с финес.

Признавахме за Съдник само Времето!

 Живеехме за Бъдното! Не, днес !

С една чорбица можехме да минем,

щастливи -  с половинка хляб…

Децата, двадесет и пет години

така ни помнят! И дано… простят!

...

Не ни достигна ден, единствен ден!

Ти Сребърната сватба не дочака –

пред Божия олтар да се вречем…

 Замина, отлетя, изчезна в мрака…

Сега те няма. Грееш нощем само -

звездица ярка в тъмния безкрай…

Не се отчайвам!  Обещах ти - няма

децата ни да разпилея, знай!

Съкровището пазя тук, в сърцето,

съкровищница - спомени, а в тях -

съдбовна и красива ще ни свети

и варди Любовта от страшен грях -

Вяра и Достойнство да не губим

и честното си име съхраним….

Разсъмва. Утрото разстила губери…

Изчезваш с Господ през тамянов  дим….

10.07.2011г., Ямбол

Към поетичната книга –спектакъл

„Път от Светлина в Безкрая”