посветено...

Трепереха ръцете на лъжите й,

Очите я боляха от видения.

Последната съставка във лъжицата

Клатушкат се очите на ранения...

Превързаните рани запрозираха

В червено! Във болезнено червено,

А дупката във лявото на ризата

Издаваше – сърцето е ранено!

Лъжите й, забъркаха отварата,

Очите му... В отварата бълбукат,

И мънички мехурчета отваряха

Устите си – преди да се изпукат!

Две празни дупки зеят под веждите му,

В червеното! Във празното червено,

Извираха... извираха сълзите му,

Издаваха – сърцето е ранено!

Той даде си очите – за отварата,

И зрението даде, да усети

Отново любовта, онази старата

Възпявана от старите поети,

Отново любовта, която нямаше

И никога не можеше да има!

А даваше, а даваше, а давеше,

Но без да взима... нищичко да взима!

Отново любовта, но като приказка,

Изящна, жарка, светла, несравнима!

Разказана, усетена и истинска...

Невидима любов... необозрима!

А вещицата бъркаше с лъжицата

Отварата... поискана в мечтите му,

Да види любовта... дори в тъмницата,

Не трябваха... не трябваха очите му..!

Облиза устни, в своята наслада

Отварата изпи... и бе готов!

Сърцето му! Сърцето му е клада,

А вещица е старата любов!