Примигва в жълто светофарът
сред картата небесна над липите.
Отключват сребърните катинари
на пистите си и политат
комети, опашати като дим,
заливат ни със смях и светло
след стъпките, които да вървим
по пътя между рая и небето.
До дъно космосът е поразен
от щедрата любовна лудост,
аз зная само, че си с мен
и може би това е чудото, което
от смъртта ще ни спаси
или поне душите ни от мрака.
Светулките на твоите сълзи
блещукат в тъмното изплакани.
Като очите на кошута звездна.
дълбок е кладенецът на нощта.
Гласа ти в синята й бездна
задъхан вятър попиля.
Ухае на разгонен здрач,
щурците тръпнат сред тревата
и писъкът им като сив орач
бразди в небето мрачината.
Разпукват макове греховни
на птици в тръпнещия зов,
разливат с тъмните си стомни
над стръковете благослов.
И странно пълнолунен дискът
търкулва резенче лимон
над планината и разплисква
въздишка на съзряващ орех.
И нова гатанка, и пъзел
е тази нощ на чудотворства.
Заплетени в стократен възел
извират хиляди притворства,
и във вихрушков цветопад
косите ми оплитат в мрежи.
И зная – връщане назад
е немислимо. Неизбежна
след сянката на тази нощ
мълвата чехли ще затътри.
Но мой бъди, добър и лош,
ревнив и чужд, и недостъпен.
Бъди ми писък и крило
на сова, заблудена в мрака,
едно признание в любов,
когато нищо не очаквам.
Бъди ми слънце в ширине
и наросяла от сълзи тревица.
Така ще зная, че поне
била съм с тебе, като птица!