Сама се скитах по света,

прокуден ангел от небето.

Сама аз носих толкова тъга,

събрана от хората в сърцето...

Обичах всички, но уви

любовта ми винаги бе неразбрана.

Сърцето ми носи болки и горчи,

че никой никога при мене не остана.

И ти си скитал сам

по незнайните пътеки...

С очи питал си: "Има ли ме там?!"

минувачите с походки леки.

А те рамене вдигали с почуда,

кой ли търсиш с такава полуда?!

Изгубила бях надежда,

че нейде ще те срещна.

И в миг стана вълшебство,

отворих врата и потънах

в кадифето на твоите очи.

Ти беше дошъл от място далечно,

аз в плен останах

от тези очи...

Те носеха толкова скрити сълзи.

Обикнах за миг усмивката нежна

и устните с вкус на любов.

Обикнах за миг душата копнееща

и ръцете, викащи ме със силния зов...

Като герои от приказка вълшебна

ние показахме какво е живот.

Самота, болка и надежда

и накрая срещата на истинска любов.