…не си добре дошъл сега...
... Умира
паркът... като птица
към юг загубила посока.
…удавен сред трънак и шума,
затиснат с утринна слана...
Излющените пейки са сами,
от чакане краката им са криви...
и тишината с пръсти костеливи
отмерва метрономно листопада.
Когато... тръгвахме щастливи,
предутринно облени в светлина...
Аз, шипковият храст,
разлистен и оголил тръни,
набъбнал в плодове и песен,
изкривявах своята усмивка.
Студено е в часа на самотата.
Отсъствието – непристойно голо.
Дъждовните цъфтежи на ноември
отдавна са потеглили към нас.
Озъбват неприличие мъглите
преди гората да превземат,
квартала, булевардите студени,
лампите и кофите за смет,
прозорците с нарязаните щори,
отхапаната ябълка на дните,
стопяващи се безпощадно.
Полуделият от радост вятър
пищи под скъсани чадъри
из празните курорти несезонно.
С кокетството на дърта фльорца
разлистват пъпките дъждовни
и филигранно се завъртат
в светлините на града.
Притискат тишина в ъглите.
Отмиват лятото от нас.
С целувка мразовита посреднощ.
разпукват красота и блясък
като сълзи по слепите стъкла.
Разделят ни – очите ти от мен,
и най-красивите цветя на зимата
дъхтят на летния романс,
от който стенат няколко акорда.
А ти... не си добре дошъл сега.
От шепа пясък и трошица слънце
хербарият не става по-красив,
където стисках чувствата си дълго,
направих плоска ароматната им същност
на розата и люляка, и бъза,
разливали блаженство и нега
в онези нощи, с дълго приземяване...
... Мен всъщност... няма ме....