Аз търсих те... и се намерих...
В помен за спомен кафяво-зелен.
Завърна се- от никого канен,
да поведеш похода от \"мене\" към \"ден\".
Аз виках те... и чух себе си...
В тишината от линии в онзи портрет.
С часове от години и години от мигове,
ти разхвърли хаоса ми във ред.
Аз питах те... и отговорих си...
С отражение, забравено оттатък предела.
Сипеи от минало нощите ми завиваха,
че бях истината нарочно подвела.
Аз отричах те... и накрая приех се...
Със сърцето от кремък, с косите ковани от мед,
с теб като даденост, с мен незаслужена,
на глух шепот ехтящо-симфоничен ответ.