В измислен свят с измислени морета

те приютих. Подобно на Калипсо...

Но корабът (прегризал сам въжетата)

отплава. И започна да ми липсваш.

Вълните бяха с цвят на нетърпение,

гласът им се разплиска. Като пяна.

На мъртъв бряг. По мъртвото вълнение

изхвърлих всяка мисъл, че те няма.

А после чаках. В страшна Одисея,

викът на бели чайки. Над платната,

които ще те върнат пак на кея ми

с десницата на някой бурен вятър.

В измислен изгрев съмна като истина,

дълбоко бе пред теб. Да коленича.

Сънуваш Пенелопа. Не измислици,

че някога Калипсо би обичал...