Аз съм толкова далечна гара

със скучен, делничен пейзаж.

На тази спирка никой не остана –

аз чакам на перона без багаж.

 

Аз съм изгрева, поникнал от полето,

протегнал нависоко двете си ръце.

Аз съм залеза, разлял се във морето,

постлал пътека към едно сърце.

 

Аз съм спомена за знойно лято,

който буден нощем те държи.

Аз съм бурята във чашата, която

трепереща ръката ти държи.

 

Аз помня миналите наши срещи

във времето на принцове и хали.

Със устни пазя нощите горещи

на нежни думи и на влюбени скандали.

 

Аз зная колко болка си изстрадал -

в очите ти броила съм сълзите.

Държала съм те щом си падал

и години съм те гледала в очите.

 

Аз мога да затворя всяка рана,

да понасям твърдо лошите ти думи,

да тичам с усмивка във зарана

и да сея обич помежду ни.

 

Аз трябва да съм търпелива,

когато си гневен, сърдит, уморен,

да бъда по детски ранима,

когато по мъжки си ти озлобен.

 

Аз съм най-бистрия извор,

от който години ще пиеш вода.

На сърцето ти вечния избор,

който наивно наричаш съдба.

 

Аз съм полето, в което ще газиш

с уморени и боси крака.

Аз съм зрънцето, дето го пазиш

сгушено топло във твойта ръка.

 

Аз съм такава, каквато поиска

и в сърцето ти с кръв се подписвам.

Аз съм такава – далечна и близка!

Кажи ми как да не ти липсвам?