Дали си толкова невинна, както казват?

Дали стопяваш ледовете в нашите души?

Или това, което ми разказват,

е празен звън за моите уши?

Не си ли Ти онази същата - „добрата”,

която с лекота разделя брат от брата?

Онази дето без да трепне приятелите прави врагове?

И дето със злокобно задоволство на хората копае гробове?

Любов ли се зовеш или омраза?

Какво е твойто име днес - а утре?

Знам ти си болестна зараза.

Разяждаш умовете ни отвътре.

Когато си наоколо, цъфтяло всичко,

в най-нежни, чисти цветове.

И леели се чудни трели,

така било от векове.

Не вярвам аз, брътвежи празни.

Бълнуване на трескави уста.

На завладените от тебе разни,

объркани и впримчени сърца.

Презирам твоята измамна външност!

Неистинското ти лице, лъжлива красота.

Аз виждам истинската твоя същност,

прикрила се зад сребърна мъгла.