Останах пак сама, за кой ли път!
За кой ли път повярвах и загубих.
В лицето ми изкиска се страхът...
Не го послушах, безрезервно любех!
Поисках да повярвам... и успях...
на чувства с плътността на паяжина.
Докоснах се до обич, срещнах грях,
но крепостта ми стъклена се срина!
Какво очаквах всъщност? Кръговрат-
едни и същи пак се нижат дните...
Не съм за този толкоз тъжен свят,
че сълзи вече нямам във очите...
Не искам пак да страдам, че душа,
душата ми докосна със надежда...
Да сипваш сол не ще да позволя,
не съм тъй слаба вече, лековерна.
Калцираха се раните... страхът,
приех за мое истинско знамение.
Ще тръгна пак по прашния си път,
със вярата си... като отмъщение!