Къде си обич моя, че тъга,
очите взеха в плен и потъмняха.
Къде е силната и предана ръка,
с която ме даруваш със дъгата.
Къде е погледа с нежност на сатен,
със който палиш хиляди пожари.
Сърцето, на което съм във плен,
сега ридае и за тебе жали...
Къде си обич моя че дъжда,
до кости мокри, чувствата отмива.
Ела и скрий ме в своята душа,
така и любовта ни ще е жива...
Така и аз ще стана стръкче цвят
и този свят ще пълня със наслада.
Така и той ще бъде все тъй млад
и аз за теб ще бъда все по–млада.
И винаги ще бъдем с теб в едно,
само ела... и нежно прегърни ме.
За нас върти се земното кълбо,
в сърцето си на сухо приюти ме!