Видях очите ти кристално-чисти
те бяха тъй красиви, тъй лъчисти.
Видях те пак, разбрах че те обичам
и сърцето затуптя.
Очите ти сърцето ми разбиха,
а от болката душата изгоря.
Те са две звезди зелени изгрели в ясното небе,
весело ме гледат и се смеят,
но сърцето ми не топлят те.
Блясъкът им, блясък на звезда е,
лишила ме от своя дар
и да моля, и да плача, все това е,
няма огън, няма пепел, няма жар,
а се обичахме нали?
Противни са ми всички жестове,
които правех в твоя чест.
Сега подобен е излишен,
защото виждам, че не ме обичаш.
Просто няма смисъл.
За тебе аз съм само малка, жалка,
зачертана буква от безкрая,
а улиците, хората, комините,
напук прошепват името ти
тъй желаното.....
Не е ли трудно така без чувства
и само с мисълта за себе си?
И пак, и винаги ще чакам телефона,
макар сълзите, че пресъхнаха,
и лицето ми застина,
ти не разбра душата ми и болката
стаила се у нея.
Боли ме спомена, болят ме думите,
болят ме грешките отминали,
а мен живота ме погълна бавно,
плавно, неусетно.
Направи ме невидима, безлична
като другите и равна с тях,
поредното ми унижение.
Изгубих си нехайната походка,
смеха самонадеян,
погледа разсеян
и съня в нощта,
и пътища примамливи
и непокорството и случая.....
Изгубих всичко, даже и душата си.
Знам и пак борба, а нямам вече сили.
Вярвай ми!
Остана ми само надеждата,
която да свети през сивите,
всичките дни.
Тя е празна и боли.
Защо ми е нужна такава,
която не радва,
а само горчи?
Защо изобщо я остави,
а после изчезна?
Имам толкова врати,
които не искам да отварям.
Само една-единствена,
която е силно затръшната
и отворя ли я пак ще разбера,
че оттатък няма нищо,
или че е все същото.
Знай, че ако някога ме стопли
усмивката на някой друг,
единствено ще ме спаси от стари вопли
а пътят ми едва ли ще е лек,
едва ли жаравата ще охладнее,
която вечно под клепачите гори.
Знам, няма да съм същата тогава,
а и сърцето ми докрай ще се разнищи
и сигурно ще заприлича на огнище
в което ровят с пръчка в пепелта,
и пак ще кажа;
ЗНАМ НЕ ТЕ БОЛИ, ЧЕ МЕ УБИ!!!