Изгубих се. Намерих теб обаче.
Изгубих се в красивата вселена,
на твоят лик блестящ сред здрача.
Намерих теб. Ала изгубих сляпо мене.

Изгубих се. Подай ръка отгоре.
Златистите коси спусни във мрака.
Не чувстваш ли? Сърцето ми за теб говори...
Душата ми за твоят допир още чака.

Онез коси, в които вятъра е скрил,
всевластните си, непокорни сили.
Онези - моите ръце, които милваха
и себе си когато не откриваше.

И взри се ти в сърцевината празна,
с очите - светли като портите на рая.
С онез очи, които като мойте пазих
и вместо с тях отново с моите ридаех.

Очите като стомна на девица,
дълбоки, чисти, търсещи човечност.
Горящи като заклинание на жрица,
обричащо ме на покорство вечност.

Във празнината нека да запалят пламък.
Да сторят път за нежността ти нощем,
когато думите не ще са хвърлен камък.
Когато влюбени за първи ден сме още.

И този ден със допира ти ще завърна.
Не ще ли - Ще огъна даже времето!
А бих загинал само днес да те прегърна.
А губя се. Във прелестната ти вселена.

Във онзи допир. От копринена дантела.
Като земята - животворен и могъщ.
И който смелост на мъжът отнемаше.
И който от детето в мене прави мъж.

И който бурите в милувката си крие.
И кара чувствата ми жарко да бушуват,
безпомощни, в жестоките му стихии,
така, че даже разумът не чуват те.

Вземи ме! Дяволът ли да ме вземе?
За двама ни намирам сили да обичам.
Изгубих се. Във твоята вселена.
Вселената на страдащо момиче.

Луната ли? Отдавна я изтръгнах -
в сърцето си за теб сглобих вселена.
И днес отлитам - слънцето да върна.
Намерих теб. Ала изгубих сляпо мене.

Свети във мен. Ще светна ярко в тебе.
Да светим заедно над този скапан мраз.
Ще светим тъжни, болни, мрачни, бедни.
Защото имаш мене. Както имам те и аз.

Нима възможно е човек да се държи,
далеч от ласката ти, шепотът ти тих?
От този свят студен обречен на лъжи,
във искрената ти вселена аз се скрих.