А дали там някъде, или може би никъде

Има някой, а може би няма никой

Който просто да дойде,

Да седне при мен,

Да хване ръката ми

И простичко да ми каже:

Аз съм.

Мен чакаше толкова.

И оттук нататък – да зная.

Да не търся, да не чакам, да не мисля

Дали е той,

Дали си заслужава,

Дали го заслужавам...

Защото започнах да се изморявам.

Толкова въпроси

Толкова много „Ако” или пък „може би”

Че самата аз забравих

Кого

Колко

И кога

Съм обичала истински...

А на всеки му трябва обич.

На мен ми трябва много.

Не утре,

Не в 4 през нощта...

Ами сега.

Веднага и на мига.

Иначе угасвам. Изгубвам се. Умирам.

А искам, винаги искам.

И давам. Давам много.

И много питам, а не искам.

Вече не мога.

Затова искам някой

От някъде

Някога

Да дойде

И да не ме излъже.

Всичко останало мога.

Само не се научих,

Че когато обичам

Че когато ме обичат

Че когато се обичаме

Все има някое „ако”

Или пък „може би”.

Ей затова, ела.

Ела, Ела навън

Да видиш как истински вали,

Как истински небето плаче.

И тогава няма да има лъжи,

Няма да искам нищичко друго

Освен истинското, исканото

Ти...