Ето виж на вън е зима, колко
прекрасно казват, че е това!
Но за какво аз да се радвам?
Аз вече нямам душа...!
Аз обичах, вричах се и плаках
да повярва някой в любовта!
Но винаги бях пронизана
с мече на болката!
Сега вървя по белият снежец,
вървя без път и без пътека,
оставям само диря от алена кръв
и капки сълзи за утеха!
Аз ще умра гордо без да се страхувам,
ще умра в зимната тъма,
и няма да почувствам,
че се махам от този свят сама!
Прегърната ще бъда за последно,
но истински знам че ще е това!
Тя зимата всекиго обича,
затова искам с нея да умра!