Бързо идвай при мен, моя странна любов,
в тази тиха, притихнала есен.
Имам нужда от тебе и пак съм готов
да запея обичана песен.

Донеси ми букетче от свежи цветя,
да ми станат декор и украса,
а от слънцето – мъничък сноп светлина...
Да запеем, да хванем двугласа.

Поиграй си, любов, с мойта плаха душа!
Прегърни ме – дори и с измама!.
Аз очаквам те трепетно тук и сега –
може с утрото мен да ме няма.

Ще избягам далече, какво от това? –
не желая поредната зима...
Вътре в мене пулсира надежда една,
а и зная, че все пак те има.

Пак живота – към утрото който лети,
ще поглеждам без страх, от високо
и дори от прашинките там да боли,
ще проблясва сълзица в окото.

Надалече от всички беди и лъжи
ще си мисля за тебе... За тебе! 
Закъсняла любов, във сърцето ми спри –
няма никой от там да те вземе...