Нощ... Дочува се трафик навън.
Говори без глас тишината...
Аз нито съм будна, но не е и сън,
а спомени пълнят главата.
Обичах те лудо! Живеех със теб!
Сърцето, до край, се отдаде!
Превърнах се даже за теб във поет,
но пак ти душата предаде...
Защо ли, когато раздаваш така,
отсреща все гледат да грабят?
Какво не достигна? Дали е съдба?
Мечтите ми бавно пропадат...
Поисках ли много? Родих любовта.
Отглеждах я с обич и нежност...
Палат изградих и във свойта душа,
в очите си скрих я с копнежност.
Безсмислени спомени, болка и страх
със изгрева пращам далече...
Живеех без вяра, извършила грях,
но сега... изповядах се вече.