Стихът изплака тъжно самотата,
китарата горчиво я изпя,
потискаше зловещо белотата
на стаята ранената душа.

Мълчеше телефонът ми смутено,
отчаян беше, сякаш унижен,
че само операторът надменно
повтаряше познатия рефрен.

Не може тишината да лекува
ранени от раздялата сърца,
а вятърът нелепо се шегува –
със гръм разтваря моята врата...

Не, няма кой през прага да прекрачи,
очите ти не ще изгреят там.
Единствено, преследвайки задачи,
студът наднича... ала пак съм сам...

Докосвам плахо вярната китара,
предлагам и последния си стих
и не след дълго, само след цигара,
аз брудершафт със болката си пих.