Не разбра ли вече, че съм като Луната –

никога не съм една и съща,

променям се всеки ден…

И избирам сама колко да видиш от мен…

Не усети ли, че съм като морето –

на приливи и отливи…

И когато си мислиш, че си ме уловил,

мога от дланта ти като прашинка да отлетя…

И да се изгубя – в безкрая безумно син…

Че дори и да си до мен, не усети ли

… аз мога да бъда много далеч…

и думите, и делата ти да нямат сили да ме наранят…

Не осъзна ли, че аз съм черупчесто животно –

домът ми винаги лежи на раменете ми…

И когато се уморя от света – от лъжите, от суетата му,

мога да се скрия у дома –

(непристъпен като крепост и твърд като скала…)

Мога – да се нося по течението

и да вървя назад, когато всички напред са устремени…

И после – по моя начин, не по техния,

да стигна до целта си…

Не разбра ли, че съм като водата –

не викам, не свивам ръце в юмруци…

Спокойна съм…

но упорито следвам своя ритъм…

(а когато ме видиш ядосана и буреносна –

стой далеч от мен… и не ме докосвай…)

Не разбра ли, че съм като звездите – близка и далечна…

И понякога само на съм можеш да ме срещнеш…