Прелистваш старите ми стихове

и ме поглеждаш мълчаливо.

В очите ти горчи въпрос притихнал.

Със скръбни нотки се прелива

и трепка безпокойство пак в гласа ти...

Съмнение, че нещо не достига,

че между нас не стига, щом не могат

в душата ми замлъкналите чанове -

от тебе разлюляни да запеят...

Година време вече как мълчат...

Не се страхувай, моя късна обич,

поехме заедно по труден път.

Гласът на Тишината тръпне в мен,

а тя е Космос! Тя е Светлината

на слънчевия лъч обикновен -

в невидим слитък сплавил цветовете.

Една сълза им трябва, за да светнат

пречупени в дъга от седем цвята.

Не се плаши сега от Тишината!

Отпиеш ли голяма глътка вино,

разлива се във тебе нежен огън

и всяка клетка в силното ти тяло

изпълва се с блажена леност,

преди самата в огън да избухне.

Тъй аз от обичта опиянена,

безсилна съм - стопена от взаимност

за сладкото мъчително вълнение,

най-истинските думи да открия.

А те се трупат в мен и се разгаря

животрептящо, огнено и диво,

едно огромно езеро от лава -

изпълнено с движение и сила...

И всеки миг вулканът ще излее

словесната си ярост в песен.

Ще рукне огнена река - от нея

сълзата във очите ти ще блесне

запалила с дъга от седем цвята

небесния ти взор над мене,

пречистен в миг от ревност, и съмнения...

Не се плаши от Тишината!

Предчувствие е тя за стихове...

Очакват чановете тебе - Вятъра,

да люшнат сребърните гласове!

15.02.1986г., София

Из \"Път от Светлина в Безкрая\"