Сън… ти си просто поредният сън…

който изгрява в съзнанието ми –

с красива лъжа…

И ме кара да вярвам в нея –

в онази неизбледняваща следа…

И да вървя – по стъпките на любовта,

която някога изпитвах…

Някога – далеч във младостта…

Някога – когато по детински вярвах…

И живеех – ей-така, с разголена душа…

И пусках хората в живота ми –

да преминават като ветровете…

да обрулят безпощадно мечтите ми

и в един просто момент да си тръгнат,

когато от лудуването си се уморят…

Сън… ти си просто един сън…

Който ме погалва нежно по косата,

докосва ме със устни… както някога…

И ме хваща за ръка – за да тръгна редом с теб,

за да повярвам… че и днес не съм сама…

И когато те огледам с очи –

пламтящи от копнеж и от любов,

да повярвам… че светът просто някога не е бил готов…

да ни срещне… да ни събере…

Да повярвам – че отново съм онова дете,

което вярваше в доброто и във радостта,

което се смееше с глас

и мечтаеше – опиянено от захлас…

Сън… ти само сън…

Изсвирваш мелодия по струните на сърцето ми…

И болезнено отеква всеки акорд…

Тази мелодия… чувала съм я някога…

Но днес не изпълва дните ми със светлина…

Навява ми – мисли за загуба и за тъга…

И за това – че дори и да затанцувам,

пак ще съм така болезнено сама…

Сън… само, само сън…

От който с насълзени очи се пробуждам…