Зад хълма наднича жена с тежка и слънчева плитка.
Косачът брадясал и прям реже безжалостно дните.
Усмихва се тя както в сън и строфи прошепва в шубрака.
Листенца копринна съсънка танцуват с тъмноокия вятър.
Шипкова нежност и стрък с плода на узряла къпина
лепнат сред крехкия мъх над устните в утрото синьо.
А косачът под вежди следи всяка гънка на нейното тяло
и сърдито, и гневно сумти, и рие с копита земята.
Ех, ти циганско лято, на кръст шарени черги разстлало
де си тръгнало, мерейки ръст, с менци рано слана разпиляло.
Бляскат перлени остри ръбци по шумки от скреж заковани.
Ти, косачо на слънчеви дни, усмихни се, че дъх не остана
да й кажеш как се топиш, как среднощ от завивките скачаш
и сънуваш тези очи. А пък плитката, спънала мрака,
на възел ти върза ума и сърцето ти грабна отрано.
Иде зима, трупай листа и постеля налагай за двама.
Обгърни, разтреперан и ням раменете й крехки и топли.
И сълза пребърши, срам не срам, акò мъж да даяни на вопли.