Един акорд отнякъде звучи.
Заслушвам се във него и отново,
унесено притварям аз очи -
отскубвам се от времето сурово.

Достига ме той леко и лети...
Наблизо е, а може би, далеко -
обречен да разбива суети
във кòнтрапункт с вибриращото ехо.

В нощта като покана за дуел
един нехранимайко романтичен,
с китара свири, пръстите уплел -
припявайки - защо не е обичан.

Наоколо навярно е събрал
момичета, които да развлича,
с китарата си нежно е запял,
с очите си - целува и... съблича...

Във сенките на парка се е скрил
и сигурно е малко нетактичен,
а може да е нежен, да е мил -
красив да е и даже - артистичен.

Дано поне открие любовта,
щастливо да е влюбен, да прегръща...
Акордите му галят ме сега,
че с тях и мойта младост се завръща.