Имах от сайт приятелка една,
в живота ми невзрачен-светлина!
Профил, от който бях вдъхновен -
вяра, надежда и всичко за мен.

Но веднъж в порива да и пиша велик,
изненадан видях изтрития и ник
и чух в изгубен образ как шепти,
гласът на моите погубени мечти.

Той шепнеше:\"Недей тъгува!Спри!
Ще мине време и ще я забравиш ти.\"
А в лоното на електронната ми страст
не вслушвах се във този шепот аз.

Ято от лилави сенки ме поведе
към дъното на властващото бреме,
где себе си без брод във мрачина
не можех аз оттам да изведа.

Думи неизречени наоколо кръжаха.
Душата ми пленена тихо обладаха.
Мираж на нашите писма орисани,
да бъдат нивга скъпа ненаписани.

Твоя образ там ту идваше, ту чезнеше.
С очи смирени плахо ме поглеждаше,
и тяхната магическа искра
запали огън в мен да продължа.

И ето!-сред дигитални магистрали
търся те приятелко пак,но едва ли
ще зърна както нявга твоя лик,
отново да усетя порива велик?

Частица обаче запазих в сърцето-
звънкият ти смях греещ на лицето,
който по време на чат изживях,
а наяве любима така и не успях.