Някак дяволски изящна е тъгата,
тъгата по неизживяното...
поддържа странна тръпка,поглед скрит,
поглед върху невидяното.
Аз бих ти дала своите очи,
поне за малко може да съзреш,
как в болката си гордо тя мълчи,
а наум крещи за скрития копнеж.
А можеше да бъде по-различно,
да не бъда разделена аз на две-
пред теб да съм зверче нападащо,
а всъщност съм уплашено дете...
Уплашено,че ти не ме разбираш,
че можеш да ме нараниш,
че да обичаш нещо спира те,
губиш ме,а иска ти се да ме задържиш...
Кажи ми как страха ти да прогоня?
И как да ти се доверя?
Вместо тайно всеки път да я прескачаме,
нека заедно съборим тази дяволска стена!