Щом празникът в спомен далечен остане

и в вази цветята заплачат,

щом в ляво трепти все така самотата...

със сълзи усмивка изтрива палячото.





Очи щом притвори с клепачи крещящи,

че дръзнал е някой мечти да открадне

а слънцето здрачът прикрил е със плаща си,

усеща как трудно Любов да се сбъдне:





в сърцето - треперещо в хладните нощи,

в леглото му - зъзнещо в мрака...

Горещата чаша от студ ще се пръсне,

догаря цигарата... Някого чака!





И дрехите в скрина проскърцват виновно,

че никой тъй дълго не ги е приглаждал,

готови със обич не ги е окачвал

за идния славен, очакван спектакъл.





Трамплинът тревожно седи в тъмнината,

носът зачервен е захвърлен в шкафа,

душата... Душата във ъгъла прашен

очаква. Дали Любовта ще дочака!?