Ще се спусна по сребърен лъч,
тази нощ
        и при тебе
                на пръсти, тихо ще вляза,
само, ти - не залоствай вратата...
Остави я отключена
като свойта душа,
зажадняла за ласки,
за обич,
        за плам
                и за миг на докосване...
По-невидим ще бъда от мрака,
по-нечут от добра тишина,
        ала съчки ще хвърля в огнището,
        за да лумне отново жарта,
        със която
        навярно ще стопля
                уморената твоя мечта
                за всевечна
                потребна взаимност...
Ще погаля косите ти
или не -
        ще ги разроша,
        разпилени да бъдат
като бурно море -
        непознато.
И със своите пръсти,
        даже с двете си длани
                ще обвия сърцето ти,
                ще му дам
одеало -
        пъстроцветна любов,
        песъчинки звезди - 
                да припламват във нощите,
                в които ме няма...
Ще му дам необятен простор
за летене, за зов и съмнения...
Тишина,
        тишина ще му дам,
а на тебе - всичко,
        всичко, което поискаш - без едно -
времето -
        то не е мое и... никога няма да бъде,
но това - после,
        после,
                после...
                        Чуваш ли, после...!
А сега замълчи,
остави се на моето тихо докосване
и така остани -
        до разсъмване!