Стихиите на лятото отмиват

последните ти стъпки в мен.

И есенният дъжд е благодатен

в очите ми, пресъхнали до златно.

Кървят обръгнали стърнища

след грубата ръка на сенокоса.

Прегърнала съм нищото и празни

моите обятия не ръсят

аромат на бъз и цвят на вишна.

Събирам се, за да остана цяла

след бурната жарава на страстта ми.

В осиротялото мълчание

една въздишка бяла

скоро ще изстине.

И ти си само драскотина,

по бузата ми. Няма да те помня.

Някак си зарастваш.

Без белег, че си имал

душата ми,

на възел че си връзвал,

дъха и женското ми его.

Тръгни си, труден си за докосване

и непристъпен като хребет.

В очите ми все още нетропосано

пиянството под оня лунен шепот

тръпчиво ми напомня за пожара,

среднощен взрив и пукота на устни,

от който прокърви зората.

... след който няма да възкръсна...

Не съжалявам, че те имах...

Ти беше тънък като болка.

Раним и крехък като мида.

И любовта не е обида.

Но само толкова, доколкото...