Престорих се, че спя, когато тръгваше.

За да не видиш мокрото в очите ми.

А ти не спря. Разбирам, много бързаше

по своя път. Към новото обичане.

Измислих ти хиляда оправдания,

които да размътват съвестта ми.

Накрая всяка мисъл е мълчание

и всеки спомен, малко по-несбъднат.

Светът се спря в безкрайната минута

след хлопващия писък на вратата.

И после край. Раздялата се случи,

макар че друго искахме в сърцата си.

Престорих се, че нямам сол във раните,

за да не стана твърде драматична.

Не знаеш ли? До днес на зазоряване

живеех с мисълта, че ме обичаш.