\"Не искам да ти снема ореола
във времето, което се руши
от много вещество и малко воля.\"
\"Молба\" - Р. Радков

Днес на Времето вятърът слънчев през нас преминава -
той трепти триумфиращ, танцува неспиращ. Свисти.
Той прониква порфирен, ефирен... Недокоснат остава.
И присъства разтърсващ. И отсъства... заглъхващ и тих.

Аз от своята обич изплетох с конци ореолни
най-изящната дреха за твойте нетленни черти.
Да... горяха ръцете в обет мълчаливо-любовен,
ала вместо с коприва, Елиза тъчеше с лъчи.

Ето, ризата хвърлих... Спасени блестят раменете.
Чудо! Дивият лебед превръща се в принца свенлив.
До доспехите дивни - корона една царски свети.
Тя подхожда на рицар от знатен произход, нали...

В дни на воля оскъдни, така безразсъдни и бледи,
във които нетрайното време без памет руши,
ние с тебе се къпеме в струите свято Безвремие,
дето властващо случва се само вдън сродни души.

Твоя чист... тъй лъчист oреол аз не искам да снема.
И не мога, защото изваях сърцето си ТAM -
във деня невеществен на вечната притча-поема,
сътворена от Андерсен. Мага!... Добрия стар Ханс.