Дъждовното утро в един сънен град завинаги спомен остана... Отиде си ти, сякаш бях непознат, със влака, от малката гара... Замина си бързо, не каза \"Прости!\", градът в този миг се събуди... Но кой да усети в мен, колко мечти бушуваха - диви и луди? В очите ти нямаше даже сълза - погледна ме гневно, сърдито. Твърдеше, че искаш от мен свобода, нахално, дори дяволито. Дали под щастлива звезда съм роден не зная, но все се надявам, когато отново се върнеш при мен със същия плам да те сгрявам! Банално тъгувам - аз още съм в плен, след тебе да търся следите... Далечна и близка оставаш за мен, макар да си само в мечтите!