Вали навън, а в мен сълзи се стичат.
Една тъга, една любов... и край.
Мъгливи мисли тъжно се провличат,
обвиват ме в лъжовният си рай.

Замятам на душата си качулка,
опитвам да се скрия, но уви...
Без своя фар останала светулка,
се лутам сред обсебващи тъми.

Изгубена, ненужна, непотребна.
Дъждът целува сивите стъкла.
Душата ми, като прашинка дребна,
без капка жал съдбата разпиля.

... Но все ще спре дъжда и ще изгрее
отново слънцето със свойта страст.
Душата някой със любов ще сгрее,
да съм щастлива пак ще имам шанс.

Защото тъй устроен е живота...
Без дъжд и слънце няма и дъга.
Така се случва често и при хората,
веднъж щом са познали любовта!