... И от очите бликна светлина
и мрака се превърна във мънисто.
Възкръсна пак нещастната душа
... не помнеща от миналото нищо.
Забравила обидите... страха...
жадуваше свободна пак да тича.
Взаимност срещна във една душа
и бързаше... отново да обича...
Препускаше през чудните поля,
през райските сараи- златороги.
Не бе душа... тя беше синева,
пътека по която Господ ходи...
Тя бе частица мъничък всемир,
една сълза живителна и малка.
От обич свят-пленителен и жив,
не беше вече скитаща и жалка.
Намери дом... уют и топлина...
Намери свойта нежна половина.
Докосна я... с трепереща ръка
и в този миг тъгата си замина.
И стана светло, птиците от юг
се върнаха и всичко съживиха.
Туптеше То и на страха напук,
в очите пак камелии се родиха.
Красива бях със рокля от мечти
и казват любовта, че ми отива.
За мен света сме само аз и ти
и моята душа... до щастие жива!