Нещо хубаво и крехко в мене се пропука,
но крепя го, да зарасне и да заздравее.
То в сърцето ми е, ето тука,
трепка, мира ми не дава, иска да живее.
И да заздравее, белег винаги остава.
Но пък любовта се губи само,
ако е нищожна, малка, слаба...
никога - когато е голяма.
Как можа сама да ме оставиш?!
А аз вярвах ти безкрайно...
Точно тъй ще ме забравиш
в нащо бъдеще незнайно.
Аз за тебе тежко болна, бих вървяла
в зноен ден и в тъмнина.
И за тебе бих умряла,
само любовта да съхраня!
Мойта истинска любов, голяма -
чиста е монета, на която аз залагам...
Или трябвало е да я няма,
както вече предполагам.
Как да ти простя сега,
както иска ми се много?!
А едно петно, една тъга,
има ги... Дали ще мога?!...