Аз от тебе, любими, вече нищо не искам.
Само дай ми последната капка надежда,
че ще гледам звездите по техния път
както някога правихме в нашия кът.
Любовта се разлисти в очите ни бистри
и разцъфна, и върза, и от плод натежа
като китна градина, в която пчелите
на целувките сладки събират меда.
Бяха дни на безумие, дни на пиянство –
непорочно и искрено, всепоглъщащо, младо.
Колко нощи без сънища и пътеки без край,
по които изгаряхме двама в нашия рай.
Аз по стъпките твои вървях денонощно,
ти пък плака със мен и се смя, и летя.
И защо ли така любовта си отиде
от мига, в който ний покорихме върха?
Аз от тебе, любими, вече нищо не искам,
но те моля, върни ми писмата ненужни,
оцветени с усмивки и с обич закърмени
цяла повест написана – в спомен превърната.