Румяна, мила, времето не стига
и цял живот е като ден отсрочка,
за да допиша тая трудна книга,
в която знаеш кой би сложил точка.

Една съдба, една пътека стръмна
са само кратък миг от шепот нощен
сред тежък сняг в една колиба тъмна...

... Оная вечер продължава още!

Ще стигне ли живот да поговоря
за всичко премълчано помежду ни?
Защо мълчах?
Тъй както всички хора
и аз не винаги намирах думи
и все отлагах...

За кога, момиче?

Та времето пред мен остана кратко
за книга със заглавие “Обичам!”,
не стига даже за една тетрадка
със стихове за тебе и за мене,
за тоя куц живот от два-три мига...

Ще мога ли в едничко изречение,
преди фаталното последно: “Стига!”,
да кажа всичко, прошка да си взема?
Или все пак да моля за отсрочка?

Румяна, мила, вече няма време –
пристига тая, дето слага точка.

Но до тогава...
Нека до тогава
за теб да бъде всеки стих и рима!

Оная снежна вечер продължава,
оная нощ ще ни спаси, любима...